Не стрелях, никога не се научих.
Не го видя със слепите очи.
Разбивах се сама, за да се уча
- от целувката понякога боли.

И не намразвах. Още ги обиквах.
Но те кървяха - дяволски през мен.
Подпалиха и бялата ми риза -
от пепелта й си направих ден.

Но беше грях. Защото се събудих.
Издигат клади, заради очи.
А този свят проклина пеперуди.
И в тъмното – крилете им гори.

Не бе Йоан, а ме покръсти,
защото любовта е като вяра.
Обичам те, но мразя кръстове.
Не ми прощавай, че ще ги запаля.


Нима не знаеш - нямам нужда.
Какво, че не родиха безпогрешни!
Не чу ли, че понякога се случва
да има будни. С кръв на вещици.


Не се плаши, дори да чуят.
Спусъците дебнат всички истини.
И мисля си - със теб ще се погубя,
тесен е светът ти от измислици.


И знаеш ли - не си виновен!?
Дори Икар по своему е хубав.
Но аз не спя, а чакам нощите -
да се намеря, като се изгубя.


Пегас е бялото безсъние,
което ни разделя, без пощада.
Криле поникват винаги след тръни.
Ако ти дам Голгота - ще избягаш.

Не ми прости, защото си ми всичко.
И днес разпъват ...ако си обичал.
Целуват кал и вярват в нищо.
Разстрелват те...ако си птица. 


Не ми прости, защото ти прощавах.
Сега разбрах, че трябва да се мрази.
И няма слънце. ..те го изтезават
До онзи миг- когато стане залез .


Не ми прости. Не вярвам в Бога.
Но боса се покланям на небето.
Ако получа мъртвата ти прошка
ще има гроб- за мен и за сърцето.

По природа съм родена кучка.
С лая си нахапах и луната.
Не бягай. Все ще ти се случа.
Неизбежна съм. Като проклятие.

В кръвта ми е. Като зараза.
Не се проклинам. Даже се гордея.
До кокал хапя. За запазване.
И върху тръните живея.

И нищо лично.  Много ще ме мразят.
Заради ризата. Тъкана от измислици.
Небе да имат, пак ще се удавят.
В мъртвата река. С горчиви истини.

По природа съм родена кучка.
Вятърът целуваше гърдите ми.
Добра съм. Но научена.
Гримирам даже и сълзите си .

Тя пие

силна водка

с грубите мъже.

Нощува

в тъмното

на празните очи.

И те си мислят,

че я имат...

( а всъщност

нямането

е богатство )

Тя има... дом!?

Но вечно закъснява.

И улична е.

Много и... харесва...

Не помни имена.

А само преминава.

Има много господари...

А никой не разбра...

Тя пуши дълго.

И по много.

Повече от грубите мъже.

И тротоарите

обича

повече

от своя дом.

Защото...

тихичко обеси се небето.

Още като малка...

Тогава ли?

Осъмваше

със някого

без имена.

И псува.

Всъщност й отива.

Словата й

засрамват

даже грубите мъже.

Бедрата й

от многото са уморени.

И само вечерта...

Когато спят

и грубите мъже...

Пианото обстрелва

тишината...

...

За да не чуят...

Още плаче...

полуживото дете...