Колекционирам кутии. Розови, сини, бели... С панделки, без панделки, с мечета, цветчета... Няма никакво значение. Просто колекционирам кутии. И се страхувам някой да не разбере. Затова ги бутам под леглото. В десния ъгъл. Толкова на вътре, че даже аз не мога да ги стигна...
...
Наричат ме Рая. И ми отива страшно много. Косите ми са дълги, стигат чак до кръста. А очите ми сякаш са изпили светлината на слънцето. Обичам да гледам хората в очите и да разливам по тях част от топлината си. Тя е много. И искам да я раздавам. Дори върховете на пръстите ми се смеят. Искам да прегърна света. Защото изглежда тъжен и самотен. Когато аз се ударя и заплача мама , баба или дядо ме гушват. И ми минава. Обичат ме колкото целия свят и още толкова. И аз тях.
   Следобед ще се разходим в парка. И тримата. Без татко. Казват, че е заминал по работа. Не съм го виждала. Но го обичам. Защото е татко.
Ще си облека перлено розовата рокля. Обичам да се въртя, когато я нося. Тя прави чадърче. А аз съм като принцеса. Ще си обуя и белите чорапки. По тях са избродирани диви рози. Красиви са. Днес трябва да съм по-хубава. Днес ставам на четири.
   ...
   Баба и дядо казват , че мама е болна. Натрапчива невроза. Аз не знам какво значи. Но искам да оздравее. Защото я обичам неземно много. Знам , че я обичам в пъти повече отколкото другите деца обичат майките си. И тя ми липсва ужасно много. Защото не я виждам по няколко дни. Живее в друг апартамент. Сама. Но аз й се обаждам всеки ден. Плача. И я моля да си дойде. До смърт ми липсва. Мама...
   Тя идва. Защото се уморява да слуша как я моля. Но когато си дойде, се карат. Тя и баба и дядо. Мама казва , че аз съм виновна. Защото съм я накарала до дойде. Тя не иска да се храни. А баба винаги готви. И тя яде. А после повръща. Анорексия. Болимия. Говорят за това. А аз пак не разбирам.
Плача. Просто искам мама да е при мен. Най-добрата мама на света. Толкова е добра... Неземно добра... Но понякога. Преди често. Вече по-рядко.
   ...
   Не обичам да спя на обяд. И днес не ми се спи. Но съм доволна. Баба казва , че този път ще си поговорим. Гушва ме и ми разказва...
   Била съм осиновена. Аз не разбирам съвсем. Но тя ми обяснява. Все пак съм само на четири. Мама е била много красива. Много. И е била отлична ученичка. Били я излъгали. И забременяла. Родила съм се. Но ме оставили в дом за деца. Била на шеснайсе. Твърде млада, за да се грижи за мен.
   И така от дома ме взели мама, баба и дядо. Те са моето семейство.
Мама изгубила дъщеричката си. С нея сме родени на една и съща дата. През две години. Аз я замествам...
   ...
  Не знам дали съвсем разбирам какво ми казаха. Но си ги обичам. Моето семейство. Най- прекрасното.
   ...
   Но те се карат. Все повече. И дядо я удря. Понякога. А аз много плача. Ужасно много. В стаята ми има икона. Над леглото. Моля се на Бог мама да оздравее. Моля се да не се карат. Бог ще ме чуе. Аз вярвам в него. С цялото си сърце.
   Често искам да ходим на църква. За да му се моля. Обещавам, че повече няма да си гриза ноктите. Нека само всичко се оправи.
   ...
   Вече съм почти на пет. С мама си говорим. Тя споменава за другата мама. Казва, че е била курва... Сълзи... Искам да попитам някого вярно ли е. Не може да е вярно. Аз обичам и другата мама. Тя ме е родила... Но не питам. Крещя вътре в себе си.
   Ще спре да боли. Ще си прибера сърцето в някоя кутия. Ще го оставя да спи. А новото няма да го боли.
   ...
   Вече съм на пет. Голяма. Обожавам да ходим на село. Но мама не дойде с нас този път. Остана в къщи. На село е много хубаво. Има кученца и котенца. Толкова са сладки.
   Не ми се прибира. Но тръгваме. Вече сме пред вратата. Звъним на звънеца. А мама не отваря. Дядо отключва. Влизаме. Тя е в кухнята и спи.
Минават часове. Мама още спи. Кого ще се събуди. Тя не се буди.
Карат я в болница. Била се отровила.
   Спасяват я...
   Но ми липсва. Сега е в психиатрична клиника. Плача... Дали Бог не ми се сърди. Сигурно съм лошо дете...
   Но утре ще я видим. Ще ида с дядо до психиатрията.
Страшно ми е. Хората крещят. Гледат безцелно. Някои са вързани. Защо...
   ...
   Мама все по-рядко ми чете приказки. Карат се още повече. Страх ме е . Тя е слаба... А ако я удари твърде силно... Но няма. Три седмици не съм си гризала ноктите. Сигурно Бог не ми е толкова сърдит...
  ...
  И още много пъти тя спеше. От тъжния сън, Заради който плача. Но аз пак я посещавам. Вече не ме е страх. Свикнах да гледам лудите. Не ме стряскат. Претръпнах. С всичко се свиква.
   ...
   Но аз съм проклето дете. Ужасно. Баба и дядо много плачат за мама. Безутешни. А аз си мисля, че ако тя е... Мъртва ще е по-добре. Само тогава ще сме щастливи.
   Без удари. Без писъци. Без болници. Без омраза...
   Казах им го...
   ...
   Не ми харесва в детската градина. Поне съм предучилищна група. Но днес още по-малко ми се стои там. Мама пак отива в другия апартамент.
Затова ще избягам от градината. И ще я проследя до там. Няма да ме усетят. Те са разсеяни лелки. А и аз съм дяволски умна.
Ще я проследя. Искам при нея. Искам с нея.
   Избягах.
   И я проследих. Почти до половината път.
   Но тя ме усети и ме върна при баба и дядо.
   А аз просто искам при мама!!!
   ...

Болна съм, с много висока температура. Баба и дядо са на работа. А мама е в къщи. Защото е безработна. Понесе го трудно. Но тя не става за лекар... Вече не...
    Аз съм си в леглото. Имам нужда да е до мен. Но тя е на терасата. Пуши цигари. И пие кафе. По две-две и половина кутии. И двайсет кафета.
Идва при мен. Казва ми , че съм доста болна. Толкова , че можело и да умра. И си излиза от стаята.
   А аз треперя. От ужас. От страх. Не искам да умра...
Баба се прибра и ме гушна , за да не плача. Тя е много грижовна. Понякога на нея казвам мамо. Усещам го така. Обяснява ми, че мама не мисли какво казва.  Не бива да се плаша.
   Заспивам спокойно... Или не съвсем.
   ...
   Сънувам често. Когато съм болна , още повече. Един и същи сън. Години наред. Може би вече шест години. Откакто съм на четири.
С мама вървим. Тя върви много бързо. Не ме държи за ръка. И аз я изгубвам. Има много хора. Но нея я няма. Крещя името й , но тя не се появява. ‘‘ЕЛИИИИ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!”  Без отговор.
   Сънищата са фантазия. Но този не, не съвсем. Това се случваше често. Само дето, когато я виках, тя се появяваше. И винаги ме бе страх , че някой ден няма да ме чуе...
   Не искам два пъти да губя мама...
   ...
   Годините минават. Винаги ми е студено. Не знам защо...
Мама ми се ядосва, иска да гледа филм за големи, а аз детско. А съм много голяма. На единайсет... Казва, че съм копеле. Вече разбирам... Разбирам всичко...
   Блъсва ме и падам на земята, удряйки главата си в ръба на един стол.
Не искам да ми помага. Няма нужда... Не е длъжна... Аз съм никоя...
    ...
    Карам се често с баба и дядо. Много често. Казвам, че не им пука за мен, защото съм чужда , копеле... Понякога дядо иска да ме удари... А аз опитвам да се самоубия. Като нея. Но тя опита повече от двайсет пъти и не успя. Дали аз ще се справя...
    ...
    На дванайсет съм. Още дете. Но не съвсем. Казват , че ще стана много красива жена. Дългите тъмни коси са почти до кръста ми. Бяло лице с нежни черти. И очите ми. Тъмни... почти като Ад. Но все още си имат пламъче. И все още искам да прегърна света , за да не му е тъжно.
    Казват, че красотата ще спаси света. Но ще го спаси от сърцето му...
Мразя красивите си очи. Мразя нежните устни. Кадифената кожа. Мразя се. Цялата.
   Аз не искам... Плача без глас... Ръце по мен. И устни. С дъх на цигари. И мастика... Искам да крещя. И ме е страх. Дете съм. Сама. Как да му избягам...
Искам да ме убие. И ме убива. Но не както убиват обикновените хора. Убива като звяр...
   Някой идва.
   Спасена...
   Казват, че било само опит...
   Но аз вече съм мъртва.
   Още едно сърце в кутия. Поредното.
    ...
    Обичам го. Наистина. Обичам го колкото целия свят и още толкова. Носи ми някакво спокойствие. В очите му е събран целия свят. Най-хубавото нещо на света.
    Още първия миг в който погледнах очите му разбрах , че го обичам, че ще го обичам винаги... че ще е повода да дишам.
И е. Колкото и да ме боли вече не посягам на живота си...
    ...
    Хубаво е, когато ме прегръща. Когато ми говори. Спира времето. Почти.
Но... не искам да ме целува... Задушават ме и прегръдките му, понякога.
Някой ден ще се умори. Разказах му... привидно ме разбира. Но не е така. На петнайсет сме. Но той е още дете. А аз от години не съм...
Ще му омръзне...
    А и... не мога да му вярвам. С него ставам мълчание. Не знам защо... Ще си отиде. Ще го прогоня сама...
   ...
   Две години. Но умората идва. Взаимна...
   ...
   Умирам всеки ден... Или по- точно умирах. Но той ме кара да живея. Любов е. И желание. ‘’Непоносимо силно.” Преди щях да се счупя. Вече не. Научи ме... И не искам да го губя никога... Искам завинаги...
    А му казвам че мразя тази дума... Лъжа е. Обичам я. Но тя просто боли... до строшаване.
   ...
   Пламъчетата. Преди ги нямаше. Но сега се върнаха. С него...
И съм щастлива. Наистина...
   Ще ме съдят. Навярно... Заради годините... заради разликата... Биха казали: ’’НЕДОПУСТИМО ГОЛЯМА.”
   Не чувам...
   ...
   Пиша. Паля свещи. Но с ухание. На жасмин. Не църковни.
   Всъщност мразя стиховете си...
   Обичам само един...

И нищо лично. Просто ме намразиха.
Когато пиех водката до дъно.
Полепнала по устните на лятото.
Kрайъгълълно със него се целувах.

И нищо лично. Просто ме разпънаха.
Когато се събличах по площади.
С изгарящи очи и малко дръзка.
Поне не се залъгвах, че съм бяла.

Сега е вече лично и прощавам.
Не ги виня. (бог сам си се дрогира)
Така е адски лесно да си вярва.
Че е добър и го обичат...
   ...


Казват, че бог се пише с главна буква. Не им вярвам. Било така, защото е добър. Ти вярваш ли?...
    ...
    Колекционирам кутии. С детски сърца. Но никога не ги отварям. Ще закрещят така, че ще ме счупят... А нямам повече място за кутии... Нямам къде да ги скрия...

* из "Кресчендо"