Измислих те. (Без право на отричане.)
Нарекох те на всички пълнолуния.
Покръстих те в жарава. За обичане.
А ти бе само огън - за погубване.
Не съжалявах. Просто те целувах.
А после ме оплакаха звездите.
Но аз не спирах. Жарко ти танцувах.
И нещо ти нашепваха косите.
Не ги докосна ( само ги отряза).
С усмивката на тъмните палачи.
Те падаха... красиво. Но безгласно.
(И с писък те кълнеше даже здрача.)
Не знаеше. Не можеше да знае.
Поиска черните коси... за спомен.
От дъжд и пепел тихо те изваях.
Но си останах... дяволски виновна.
Измислих те. (Без право на отричане.)
Но те измислих... и без шепа вяра.
Не огън. А присъда за обичане.
В която нямах сили... да повярвам.
Есента
ще е поредното момиче
със дъх на ябълки
в косите си.
И ще е може би
поредната (красива),
която ще си струва
миг обичане.
Не питам,
просто си говоря
откакто ги обесиха камбаните
(във ъгъла
на двора,
където се погребват ангели)
За есента...
Не сменям темата.
Дали ще е красива
(до измислено)
Изваяна
от дъжд и пепел.
За първи път обичана,
обичаща.
И тя ще свърши...
като бяла блудница -
в студените завивки
на Декември.
След ласките ти -
мъртвото изкуство
за покоряване -
на нежни пленници.
Есента
ще е поредното момиче
(без спомен
за красивото й име)
Морето ще е чуждо
до отричане
Но ще изсипе във очите му
oчите си...
Земята
пак е като булка.
И светят
във очите й хипнозите.
И този свят
до кръв ще я целува.
И с всяка смърт
ще й доказва обич.
И въздуха
ще диша тежко
( какво ли е,
когато
той без дъх остава) .
И ще си спомня,
че е спомена за нещо,
което иска да забрави.
Земята
пак е като булка.
Сама
се дава на тълпите.
Ръцете й
са майски люлки.
Но в тях
иконите изпискват.
И всички ангели
са болни.
( препиха
с черно вино)
А земята
се венчава със отрова.
Напук
на себе си
ще я обича...
Земята
пак е като булка.
Отива й
да носи бяло.
Отива й
акорда на цигулка.
Когато й прошепва,
че е ялова.
И сто пъти
в косите й да лягат
сто бели
гълъбови
пролети -
тя пак
и пак
ще ги помята...
... Земята
е наречена на болката.
с очи
на диви теменуги.
Красиви са.
Красиви бяха...
Но преди...
Косите им отряза
с дива лудост.
След теб
са спомен за смъртта.
Видях я
в мъжки устни.
И вкусих я...
тогава
във нощта,
когато заваляха
счупените
сънища.
А след смъртта...
Рисувам си слънца
с най-нежното
перо от гълъб.
И после
в дланите ми спят...
И е красиво...
и е хубаво.
диша стих
от напуканите устни
на земята.
И няма дом ,
не казва
че боли.
Мълчи
и изкрещява го
тъгата.
Вали,
защото е декември.
( но той
не вярва
на това )
Русалките
ще спят на облак
и ще заплачат ,
за да се роди
дъжда.
Луната горе
ще я няма.
Приседнала
в очите
на сълза.
И в друго
няма да повярва.
Защото той
измислил е
света.
Ще коленичат
спомени
и ветрове.
Мастилото
ще пие
от кръвта му.
За да издиша
босото дете .
Родено
от акорда на пиано.
А аз ще знам
че винаги
умира.
Като щурче
пред кален праг.
Очите му
пулсират -
изпили
черното
на този свят.
Поета
диша стих
от шепите
ранени
на земята.
И в черния
кървящ графит
е възкресение ,
родено
от проклятие.
