Затова ми се иска аз да говоря за тези автори, да споделям тук творбите им. Защото си заслужават да бъдат прочетени. Аз лично ги открих , само защото четях наред. Преди, вече не го правя. Правех го, докато ги открия. Навярно сега пак пропускам някои добри автори, но заради бълването на текстове, доста от които слаби, изгубих търпение и желание. Но знае ли се- може и да си го върна.
Ще започна с едно име - Киара. Произнеса ли го - искам да изрека куп възторжени думи за поезията й. Но бързо се осъзнавам- поезията й говори сама за себе си. Няма нужда от гръмки фрази и захаросани възклицания.
И така... нека редовете й сами говорят ...
Спойлер за едно пълнолуние... Kiara ( Киара)
И след като всичко завършва със
“dear”.
Не питам.
Не зная .
Не искам.
Имам -
парапет един от очите ти.
Точно тук -
след левия борд.
За умиране.
Имам и коз
в средния пръст
на тази наздравица.
С харизма от токче
и бдение
в презрамка, адамова.
Анхелес -
не се приземявай
на пиедестала
предречени.
Учтиво е...
първо - разбий го.
Сърцето ми.
И после ме питай как се обича.
Събирателно.
Обширно.
Логично.
„My dear...”.
Това е началната стъпка.
С десен палец.
Така се дублира.
Изтрива.
А спусъкът -
той просто е спусък.
Засича понякога.
Точно когато
никотинът
облизва със мисъл
чаршафите.
И ледът полазва
по чувство,
а аз съм толкова
от толкова...
Графитна.
Изопачена.
И ключова.
Шифровай ме.
За да не презираш.
(смъртта ми)
Когато изтръгна
след себе си
нотите.
Най-сладко след
„dear”, мълчи
многоточието в кубче
от устни и вкусове,
и рикошета на пулсове.
И това започва,
за да приключи.
С транскрипция.
“My dear”-
куршумите ми,
хаотично
метрични.
Не убиват.
Само и просто
под градус -
маркират,
“my dear”.
Стъпки две и половина.
Толкова кратки
са всички онези
панорами за рими,
които (с)поделят града ни.
И този полет не би бил,
ако ръцете ми,
ако пръстите ми…
Aко върхът.
Не е просто
друг начин,
за да не
чуваш
телефона
в неделя.
В дотолкова
късо небе
с бяла - прегръщаща риза,
визирайки
едно малко в маслина.
Стилизираш.
Друга стъпка
за връщане.
Друг билет
за същата сцена
с малките хора -
хоризонтално приели
етикета от дрескодове
като начин за хранене.
Натъпчи си това „не” в главата
и аплодирай
този спектакъл
с близалка от
Лола.
Тя те обича.
Всякак.
Все пак е твое момиче.
Другата „dear”.
И все пак
аз се пресичам
понякога в твърдото „р”
на сърцето ти.
Точно преди
да блъфираш.
Умишлено.
Отегчително (е).
Събуждането.
Убождането.
В седем.
По нокти.
И изкуствени мигли.
Без памет.
Без име.
Анонимният екс
в послеписи.
И след като всичко завършва със „dear”.
Не питам.
Не зная.
Не искам.
Имам.
И други кошмари
за сбъдване.
Други нюанси
на „н(я)икой”...
Колко Темиди отгледа
в кервани от глухи тълпи?
Как ти гризяха ръцете
и с тях си строяха очи?
Колко Амури застреля
в почест на гниещ герой?
Колко небета уцели
празното в твоя затвор?
Колко вериги понесе
за шепа с оловни мечти?
Как ли крещиш зад завеси,
прогорени от зверски вини?
Накрая ще се влюбвам само в дракони-
по-лесно е след тях да се умира,
по-лесно се прощава и вината им,
за кладите, за болката и виното,
което е горчиво като хората
и толкова изпразнено от сладост,
че страшно ми напомня на живота
с обесените прошки и с шамара
по бледото лице на нежността ми,
напомняйки, че вече е излишна
и само аз съм глупава и плача,
повтаряйки, че страшно ще ми липсва.
Тогава ще е лесно, много лесно,
разбирам същността им да изгарят,
да викат лешояди с тъмни песни
и сринати усмивки да оставят.
Накрая , но пък края е далече
а тук живеят някакви човеци,
и аз се влюбих, но е толкова нечестно,
че не е дракон. А е безчовечен.
Ще те чакам в тъмницата
под влажните стълби
на твоя дом...
Тя спи горе
в легло украсено с гардении,
без ни най -малка представа
че под стълбите има тъмница...
И откъде да знае...
в пода е вдълбан метален капак,
който води натам,
но ти си го застлал
с онзи красив персийски килим...
А тя е толкова слаба,
че няма сили да го премести.
Ще те чакам в тъмницата,
която съграждахме двамата...
Където въздухът ухае на тежко
и застоляло...
Но знаеш ли... аз нося ябълка.
Нали още помниш ябълковото ухание-
толкова леко
и съвсем незабравимо...
Но ти харесва.
Харесва ти много.
Прави въздуха луд и различен.
Въздух като за теб.
Въздух като за мен..
Ще вземеш ли ябълката ?
Те казват-
" В нея е скрита или отровата на змията
или светлината на белия гълъб" .
И ти няма как да разбереш преди да решиш...
Ще вземеш ли ябълката ... ?
А всъщност
защо се срещаме в тъмницата
под стълбите на твоя дом ?
Не ти ли е виновно-
тя спи горе в пухени завивки
обградена от гардении...
Ако захапеш устните ми
до кръв сигурно ще си спомня...
Ако ти оставя белези ...
навярно ще ми кажеш...
Призраците от миналото
могат да се срещат само в тъмните ъгълчета,
ъгълчета , по- тъмни от тях самите...
... единствено така забравят че са призраци...
наказани да живеят друг живот
на светло...
не вярват вече в слънцето,
а нестинарите сами прогонят огъня,
когато корабите
се завръщат в съмнало,
но мишките им загризат посоките...
Тогава и кошмарите
са сбъднати. А самотата
драконово те гори по пръстите.
И няма даже въглени.
Остава само прах... Белязва те .
Свирепата тъга от непрегръщане.
Тогава ти си тъмния.
Изгубил себе си във тъмното.
Изгубил и крилатото в крилете.
Разкъсал дланите си .
В яздене на пътища,
но не достигнал пътя . И сърцето си.
Тогава ще съм там, където
следите ти оставят бездни.
Където пролетите идват сиви.
И гола и безщитна ще съм.
Само с нежност.
Не искам обич. Искам да те вдишвам.
